Фасетирани Камъни

В наши дни повечето прозрачни скъпоценни камъни са фасетирани – оформени с няколко плоски равнини, познати като „фасети”. Добре направеното геометрично разположение на фасетите отразява светлината както отвътре, така и отвън, като увеличава блясъка и сиянието на камъка.
Фасетирането на скъпоценни камъни е сравнително скорошна иновация. Скъпоценни камъни, фасетирани съвсем обикновено са се появили за първи път в европейската бижутерия в края на 13-ти и началото на 14-ти в. Преди да бъде развито изкуството на фасетирането, всички скъпоценни камъни били произвеждани под формата на кабошони, макар че някои се гравирали.

Кабошонът е камък, който е изрязан със силно полиран, заоблен или изпъкнал връх, с равна или леко куполовидна основа.
Много по-лесно е да се изработи кабошон, отколкото да се изреже фасетиран камък с много лица. Кабошоните всъщност не са „изрязани”, а просто са оформени и полирани. Много скъпоценни камъни все още се оформят като кабошони, особено матовите камъни и скъпоценни камъни, които притежават специални оптични свойства като астеризъм (звезден ефект), преливане на цветове (ефекта на котешкото око), иридесценция (напр. лабрадорит) или адуларесценция (напр. лунен камък).

Появата на хоризонталното шлифовъчно колело в края на 15-ти в. дала възможност за проектиране и повтаряне на сложни схеми за геометрични фасети, като по този начин се контролирала и увеличавала светлината, която идва от вътрешността на камъка. Технологията за прецизно изрязване на фасети била само част от предизвикателството за произвеждане на висококачествени фасетирани камъни. Ювелирите най-напред се нуждаели от модел, която да е математически симетричен; след това моделът за фасетиране трябвало да се адаптира към рефракционните качества на съответния минерал. Уникалните оптични свойства на всеки минерал определят дали фасетирането ще придаде блясък и сияние, или ще го угаси.

Интересът към геометрията и отразената светлина през Ренесанса ускорил развитието на изтънченото ювелирно изкуство. Като започнем с ренесансовия занаят за рязане на камъни в Брюж, до Венеция, Флоренция и накрая цяла Европа, управлението на светлината се превърнало в централна тема при рязането на скъпоценни камъни. Развитието на ювелирното изкуство било токова бързо по това време, че ранният вариант на кръглия брилянт се приписва на Луи дьо Беркен от Брюж, Фландрия, през 1485 г.
                                                                                           
Съвременното шлифоване на брилянти било усъвършенствано едва през 1914 г., когато един белгийски инженер, Марсел Толковски, публикувал теоретичен трактат за идеалните размери на диаманта. Документът на Толковски установил общоприетите ъгли на шлифоване за павилионите (41 градуса) и короните (34 градуса). Любопитно е, че Толковски така и не предоставил математическо или оптическо доказателство за това, че неговите ъгли са идеални. Трудът на Толковски се базирал на опита му в производството на шлифовани диаманти. Въпреки това публикацията и възприемането на изчисленията на Толковски до голяма степен прекратили експериментите, които ювелирите извършвали години наред в търсене на повече блясък. Тъй като оформянето на цветни камъни е разновидност на шлифоването на диаманти, новите теории и форми бързо се разпространили в ювелирната индустрия.